Вторият по големина български град Пловдив се гордее с репутацията
си, че прави всичко по свой начин. В момента, в който пристигнете в
града, можете да усетите как ритъмът на живота се променя.
Хората вървят по-бавно - сякаш разполагат с безкрайно време.
Автомобилният трафик е по-малко забързан. Докато вървите към центъра
през парка, където възрастни мъже се събират да играят шах, а хората
разпускат и си говорят в сянката на старите дървета, в Пловдив всичко се
усеща по-различно.
Така започва статията в туристическата секция на Би Би Си за древния
български град, написана от Уил Бъкингам. Авторът, особено впечатлен от
релаксираната атмосфера в „Капана“, около кафенетата в центъра и стария
град, се впуска да „разследва“ специалната дума „айляк“.
„В квартал „Капана“ е пълно с хора в баровете и кафенетата на
пешеходните улици. Под пъстри графити по стените групи млади хора се
размотават, флиртуват и си ровят в телефоните. В кафенето до Джумая
джамия в центъра хората седя с часове и пият турско кафе. Дори котки по
калдъръмените улици в стария град изглеждат по отпуснати от където и да
било другаде. Те се изтягат и мъркат, търкалят се и пак заспиват. Ако
попитате хората тук защо градът е толкова спокоен, те ще ви отговорят
„Пловдив е айляк“.
След като български преводачи му обясняват произхода и смисъла на
израза „бичим айляк", авторът стига до следния извод: „Ако искаш да
практикуваш айляк, трябва да си „отрежеш“ от времето за себе си. Трябва
да поемеш инициативата да се лишиш от някои от ежедневните си тревоги“.
Той разговаря и с местни антрополози, които му обясняват, че смисълът
на понятието за града се крие в неговото културно разнообразие. „От
всички градове в Османската империя (през 19-и век) той бил втори само
след Истанбул и бил дом на евреи, гърци, българи, цигани, арменци и др.,
събрани заедно по улиците и кафенетата“.
Според антрополога д-р Светослава Манчева, „айляк е отговорът на
предизвикателството да живееш с непознати. Той е свързан с това да
намериш своето място в града“.
„След няколко дни в Пловдив изгубих спекптицизма си и се научих как
да „бичим айляк“. Вървях по улиците, давах го спокойно. И странно,
правех същите неща като преди, но с по-малко стрес“, пише Бъкингам.
Писателят Филип Гюров, който също е изследвал темата, му обяснява:
„Не всичко е свързано с шума и суматохата на големия град, с нуждата да
си купим най-новата технологична играчка, нуждата винаги да се катерим
нагоре по социалната стълба. Хората, особено младите, са изпитали
ужасната страна на бърнаута. Оттам и нуждата да се забави темпото, да
живеем повече в синхрон с природата и със себе си“.
И изглежда в последния ден от престоя си в Пловдив, авторът вече е
овладял изкуството на айляка и му се е наслаждавал с пълна сила в
кафенето до Джумая джамия: „Нямах часовник. Нямаше нужда да си поглеждам
телефона. Нямах ангажименти. Пиех си кафето и бях оставил следобедът да
си върви, знаейки, че имам всичкото време на света“. fakti.bg
|