„Помни, че си смъртен.“ Зад краткото латинско memento mori стои една от вечните теми на изкуството – времето, преходността и следата, която оставяме. Именно от нея тръгва новата изложба на Горан Памуков, която ще бъде открита на 29 септември от 18:00 часа и ще продължи до 12 октомври 2026 г.

„Memento mori“ събира няколко от трайните увлечения на художника – портрета, тъмната образност, човешката природа и времето. Черепите присъстват в рисунките му още от детството, а влечението към dark art е толкова естествено, че, по думите му, дори когато рисува цветя, в тях неизбежно се прокрадва нещо зловещо.

Особено разпознаваем похват в изложбата е разполовеният портрет. Лицата са пресечени от граница, която сякаш разделя настоящето от неизбежния му край. Така са представени и образи от банкноти, и комунистически лидери – познати лица, извадени от обичайния им контекст и поставени под общия знаменател на времето, пред което властта, парите и славата губят значението си.

Любопитното изключение са маймуните – единствените портрети, които Памуков не разделя. След тях идват неандерталецът и Homo erectus и погледът се връща хилядолетия назад, към началото на човешката история. А прасетата в изложбата добавят характерния черен хумор на автора – животът им често се побира, както отбелязва той, „от Великден до Коледа“.

Но времето в „Memento mori“ не е само тема. То буквално живее под боята.

Памуков често рисува върху свои по-стари произведения, оставяйки части от предишния образ да прозират. Най-яркият пример е портретът на Салвадор Дали, избран за плаката на изложбата. Под него продължава да съществува по-ранната картина „Птеродактил на залез“. Едното произведение получава нов живот, без другото да изчезне напълно.

Самият процес на рисуване е близък до action painting – плътна боя, линии, разливания, пръски и силен физически жест, който понякога напуска платното и преминава върху рамката.

В „Memento mori“ лицата се разполовяват, старите картини се скриват под нови, образите изчезват и отново се появяват. И точно там е парадоксът на изложбата – тя говори за смъртността, но всъщност непрекъснато разказва за следата и втория живот.

„Помни, че си смъртен“ тук не звучи като край. По-скоро като въпрос: какво остава, когато времето мине през нас?

АРЕНА