Поредното обяснение на Теди Москов в любов към италианското кино идва сега със спектакъла „Приятелки мои” на сцената на Малък градски театър „Зад канала”. Сценарият на Симон Шварц и Теди Москов е вдъхновен от култовата филмова комедия „Приятели мои” на Марио Моничели и Пиетро Джерми от 1975 г. Тандемът Москов – Шварц отдавна е издържал проверката на времето. Именно с кукленото им представление „Някои могат, други – не“ - преработка по приказката на Маргарит Минков „Как беше изобретено летенето“, през далечната вече 1986 г. в Толбухин (сега Добрич) младият Теди за първи път обръща вниманието върху себе си.

„В „Приятелки мои” - сподели самият Стефан Москов – осъществих отдавнашна моя идея, а именно да направя за жени един мъжки филм.” Също както в популярната кинокомедия на Моничели, четиримата герои - само че в театралния сценарий на Симон Шварц и Теди мъжете са заменени от жени, се стремят да се освободят от щампите и условностите на своето сиво всекидневие. Тяхното не е някакъв възвишен стремеж към свобода, а по-скоро бягство от задължения, от които им е „писнало”, вид безотговорност.

Редакторката на „жълт” вестник (в ролята Мая Новоселска) гледа да се отърве за малко от „сухаря” си син - счетоводител (Никола Мутафов). Лишен от всякакво чувство за хумор, той възприема живота като „присъда за обществено-полезен труд”. Другата (Светлана Янчева) бяга от семейството си в ...болница, не заради „гадже”, а за да си почине от ревливите си капризни деца и съпруга – смотаняк (Владимир Зомбори). Третата приятелка от детинство, професорът – травматолог (Албена Михова) се вайка от „липсата на травми в травматологията, която травмира травматолозите”. Четвъртата пък, „курва, ама срамежлива”, „срамежлива, ама курва” (Христина Караиванова) очевидно иска да се влюби и си въобразява, че е влюбена.

За да разнообразят еднообразния си живот и прогонят скуката, четирите приятелки измислят какви ли не лудории и безобидни пакости в местните провинциален бар и болница, правят излети с мотор с кош. Погаждат номера на непохватния КАТ-аджия (Иван Петрушинов), който от години не може да състави нито един акт. Майтапят пенсионирания скромен пощенец (Васил Банов), който цял живот е мечтал да бъде ...мафиот. В тази си роля опитният актьор разкрива ярко една по-малко позната ни страна от неговия потенциал – комичната дарба. Самият сюжет на „Приятелки мои” предполага много смях и забавление, излива се водопад от скечове и гегове.

Режисьорът умело е подбрал техните изпълнители, добре е разчел и техните способности и въображение за импровизации. Мая Новоселска и Албена Михова са утвърдени комедийни актриси. Светлана Янчева за пореден път доказва своята „полифоничност” като актриса. Просто не мога да си представя роля, която тя не би могла да изиграе на сцената. Заслужава особено да се отбележи младият Владимир Зомбори, който се превъплъщава в няколко персонажа – хитър барман и смотан съпруг, нагъл полицай и двуполова съпружеска двойка с разделени на половина (мъжка и дамска) костюм и грим. Всички създатели на „Приятелки мои” наистина правят спектакъл, който както правилно изтъква съсценаристът Симон Шварц „ще ни е приятно да гледаме”.

В отговор на мой въпрос за жанровите особености, Теди Москов заяви: „Аз съм по гротеската и абсурда, защото сатирата е нещо по-елементарно. Сатиричен съм в своите интервюта, включително политическите, но и интервюта вече давам доста по-рядко...” По това твърдение, разбира се, може доста да се спори. Сатирата е мощно оръжие, особено във времето, в което живеем. Гротеската и абсурдът пък са опасно близо до кича и чалгата и се изисква много тънко чувство за мярка. Трябва да си признаем, че чалгата вече не е само в поп-фолка и забавните тв програми, а за съжаление прониква все повече и в редица театрални представления, само и само да се пълнят повече салоните.

В конкретния случай обаче тандемът Шварц - Москов и актьорският екип са спазили много точно мярката – кич и чалга в „Приятелки мои” няма! Близостта до екранния първообраз на Моничели – Джерми, се подчертава и от „кинематографичната” сценография на Свила Величкова дори с надписи на италиански. Спектакълът несъмнено заслужава да се гледа от широка публика като едно много приятно и непретенциозно забавление.

За пореден път Малък градски театър „Зад канала” (директор Бина Харалампиева) доказва, че е ПРЕД редица други театри в страната и съвсем не е в „канала” на традиционното, рутинното както при избора на своя репертоар, така и при реализацията на постановките.

Борислав КОСТУРКОВ

Снимки: Иван МОСКОВ