фото: Stefan Okolowicz

Истинските майстори на театъра се откриват най-лесно далеч от сцената. И те обикновено гледат на него не като на машина за повтаряне на конвенции и клишета. Те търсят клокочещия извор, живите течения, които свързват зрителните зали с тълпите хора, склонни да копират различни светове. Ние копираме, вместо да създаваме светове, които са отворени и разчитат на диалог с публиката; които се вълнуват от чувствата, надигащи се под повърхността. Всъщност нищо друго не разкрива така добре скритите страсти както театърът.

Много често се обръщам към литературата за насока. Дни наред се улавям да мисля за писателите, които преди близо сто години са описали пророчески, но и сдържано, упадъка на европейските богове, онзи здрач, който всмука нашата цивилизация в мрак,който все още предстои да бъде осветен. Мисля за Франц Кафка, Томас Ман, Марсел Пруст. Днес бих добавил и името на Джон Максуел Кутси към тази група пророци.

Тяхното общо усещане за неизбежен край на света (не на самата планета, а на модела на човешките отношения), на социалния ред и за прелом, е остро осезаемо тук и сега. За нас, които живеем след края на света. Които живеем сред престъпления и конфликти, избухващи всеки ден на нови места със скорост твърде висока, дори за всесилните медии. Такива пламъци бързо омръзват и изчезват завинаги от страниците на вестниците. А ние се чувстваме безпомощни, ужасени, зашити. Вече не можем да строим кули, а стените, които упорито издигахме, вместо да ни предпазват, обратно – самите те изискват грижи и опазване, които изпиват огромна част от жизнената ни енергия. Вече нямаме сили да се опитваме да надникнем какво има отвъд дверите, отвъд стената. Точно затова театърът трябва да го има и точно тук той трябва да черпи своята сила. Да наднича там, където гледането е забранено.

„Митът се опитва да обясни онова, което не може да бъде обяснено. Тъй като за своя основа той има истината, накрая винаги се отваря към необяснимото.” – така Кафка обяснява трансформацията на мита за Прометей. Чувствам силно, че същите думи могат да обяснят и театъра. И точно такъв театър, който има за своя основа истината и накрая се отваря към необяснимото пожелавам на всички, които работят за него и от сцената, и сред публиката. Пожелавам им го с цялото си сърце.

Кшиштоф Варликовски

Кшиштоф Варликовски е полски режисьор, роден през 1962г. в Шчечин. Определят неговото творчество като „Театър на красивата жестокост“.

Кшищоф Варликовски е удостоен с европейската наградата за "Нови театрални реалности", подразделение на Европейските театрални награди през 2008 година. Наградата е връчена на театралния фестивал в Солун, където е представен един от програмните му спектакли „Пречистени“.

Премиерата на "Пречистени" е през 2001 г. Оттогава спектакълът е в листата на най-престижните фестивали (включително Авиньон). Наградите се подразбират.

Варликовски, един от "театралните вулкани" на Полша днес, е ученик на Кристиян Лупа ("Всеки трябва да срещне човек като него колкото може по-рано в своя живот", казва за учителя си). Работил е като асистент на Питър Брук, участвал е в уъркшоп на Джорджо Стрелер и Ингмар Бергман. В Полша се учи на театър от Анджей Вайда. Във Франция следва философия, френски и литература в Сорбоната.

Театърът на Варликовски наистина е като чума, защото "заставя хората да се видят, такива каквито са всъщност, сваля маските и разкрива низостта, лицемерието и разпуснатостта на света" (по Арто). "Пламъкът на душата ми изгаря моето земно тяло", казва Варликовски, определящ себе си като пропаднал католик. Думите му са цитирани от Ячек Поничаек на пресконференцията след "Пречистени", но са в сила за всички негови постановки.

По Капитал Лайт

7 май, 2008 , Капитал Лайт